Днес си загасих радиото – точка! С това сложих точка и на последното изречение от дългата си професионална биография, ко…

Еди ЕмирянПонеделник, 14 март 2016 в 16:58ч.

Ето така, с две-три изречения във Фейсбук-профила ми, започна моят флирт с писането! Продължавам го сега и тук, в тези мои драскотини от всекидневието…

Конкретен повод за спонтанната ми изява на територията, наречена кой знае защо „територия на независимата журналистика”, ми дадоха последните две политически назначения на членове на… наречения кой знае защо „независим” медиен регулатор – СЕМ. Назначения – нагли и безпардонни, още повече, на фона на блестящото публично представяне на други двама от номинираните – перфектни професионалисти но без партийните протекции на силните на деня. Не носталгия, почти физическа болка изпитах при спомена за времето, когато там работеха авторитети от ранга на професорите Нели Огнянова, Тончо Жечев, Марко Семов, Стефан Данаилов, акад. Людмил Стайков и изведнъж – начело на Съвета застава една семпла мома, назначена, по думите й, „с държавния печат” и, съобразно спорните си и доморасли професионални критерии, започва шармантно да полага безпомощни напъни да надскочи собственото си безсилие. Абсурдна ситуация. И безкрайно обидна за хора, които имат правото, но и основанието да ценят себе си именно като медийни експерти. Трябваше да съхраня себе си и да не позволя да бъда унижаван от едно откровено бездарие, овластено от поредната конюнктура, без нито миг медийна биография и трудно прикриващо личната си неприязън към всички, които в някаква степен я превъзхождат. Затворих вратата след себе си – за да се върна към себе си.

Ето така останах насаме с моите драскотини. С думите, които напират с целия риск от правописните грешки, които правим в живота си, без никаква гаранция, че ще ги избегна, както ни утешаваше мъдрият Радичков.

А защо ДРАСКОТИНИ?

Вероятно защото се боя да не зараснат съвсем драскотините, оставени в паметта ми от невероятните събития и хора, които срещнах по пътя си, и които трудно се побират само в един живот.

Напълно е възможно да е и защото и мен ме блазни изкушението да оставя някоя и друга драскотина в паметта на тези, които не са си наумили, че светът започва от тях и не се притесняват да вземат нешо от годините преди тях.

А дали пък не е и защото ми ръзвръзват ръцете да правя грешки, да пиша без да се залъгвам, че ставам за писател, – просто драскотини в паметта на един журналист. Защото са белег тъкмо на изминалото време, връщат ме при „самотния човек” Борис Христов, а на мен това ми харесва, прави ме по-мъдър и по-спокоен, ще рече и по щастлив…

Освен всичко друго, може би и защото залъгват самочувствието ми, че не съм съвсем безнадеждно изпреваране от новите форми на общуване и мога да ползвам възможностите на ИНТЕРНЕТ, макар и само с по някоя драскотина върху монитора.

Разбира се, и защото ми помагат да разбера истината за себе си, за грешките по пътя си, тези, които направих и другите, които не посмях… въпреки, че понякога лъжата е къде, къде по-приятна от истината. Храни егото!

А и защото… знам ли още защо? Вариантите да се шегуваш със себе си са много!

Какво да се лъжем, това вероятно е и моето сбогуване с журналистиката. Не, не с тази, която изцяло попи живота ми, а тази, която постепенно отстъпи от позициите си и в която престанах да вярвам. Тази, в която вече няма място за такива като мен – които не умеят да се надвикват, затова и не си го позволяват. Които не търпят нахалното и агресивно бездарие, овластено и толерирано по мярата на нечия поредна политическа конюнктурна воля… Аз съм това, което съм. И никога не съм бил нещо повече от това, което съм. Сега е моментът, в който вече наистина разполагам с достатъчно време за равносметка и размисъл. И тъкмо в равносметката на онова, което е останало зад мен, откривам радостта на най-зрелите си години.

В един момент идеята за тези ДРАСКОТИНИ взе да ме забавлява. Започнах да се чувствам някак независим и по особен начин разкрепостен, което пък започна да ми доставя удоволствие. Удоволствието от възможността да превръщаш в думи онова, което не те оставя безразличен, ако, разбира се, решиш, че има смисъл от това, че все ще се намери кой да ги прочете и да намери нещо в тях… Така преодолях вътрешната си съпротива, въпреки дълбокото ми убеждение, че подобни ДРАСКОТИНИ се пишат за самозаблуда, а и нямам особено доверие на суетата и лицемерието, които понякога съдържат.

Просто ДРАСКОТИНИ! – за хората, които срещнах и продължавам да срещам, за състоялите се приятелства и неизбежните предателства, за времето „преди”, което се оказа лъжовно, за времето „след”, за което се оказах непригоден, за опита, който натрупах в живота, за истините, с които се сблъсках, за лъжите, които преглътнах, за историите които разказвах пред микрофона, за уроците, които предадох на моите студенти, но и за тези, които те ми предадоха, за мислите, които мисля и премислям, премислям… ето за такива неща.